На Д. Т.


Тъй привиквам с човешкото, с долното, с земното и се уча да бъда стопанка.  Да премитам, забърсвам и да разтребвам, да прикърпвам чорапи и сянката.   Свиквам с времето, с това, че съм временна - като цветето в малка саксия, дето цъфна внезапно като изстрел в червено, прецъфтя
и му клюмна фунията.    Тя - душата е бяла. Сияе разхвърляна. Не се туря във ред - ще изстине.   Звезден прах от  комета, която изчезнала  преди милиони години.

И небесното никне, посято във земното -
къс комета във тяло от пръст...
Преживява човешкия отрязък от време
във копнеж по небе...и до кръст.

Хареса ми, Дора:)

Душа, разпъната на кръст, между небесното и земното. Много ми хареса клюмналата фуния на цветето - бързо-бързо ме отказа от високопарни коментари:))) Поздрави, Марти!

Доре, мислиш в цветно и толкова образно, че чак боли. И тъга и оптимизъм в твоя стих, но в никакъв случай примирение. Прекрасен!

Не се туря във ред -
ще изстине...

nalia - ами такова нещо - дуалност, вечно сражение между ум и сърце - земя и небе

donchevav - така цъфтят и мрат пред очите ми, толкова цветя минаха


makont - аз съм убедена в звездния произход на душите, в небесния корен на сърцето...просто в повечето случаи земното взима превес, практично и разумно е да си земен човек...Смирявам се :)


sestra - оправдавам собствената си хаотичност :)


Благодаря, че четете думите ми!